19 юни 2011

Едни разочароващи Котки в началото на лятото

През последната седмица  се убедих, че поговорката „По-добре да се откажеш, когато си на върха” е вярна и що се отнася до някои представления. С приятели решихме да отидем да гледаме мюзикъла „Котки”, който се играе на сцената на „Държавен музикален и балетен център – София” (бившия Национален музикален тетатър преди реформата на Вежди). Премиерата на „Котки” на софийска сцена беше в края на януари 2009. След това с приятели опитвахме да вземем билети, но билетите се изкупуваха за месеци напред; отказахме се и ето, че сега, след две години се доредихме да гледаме световноизвестния мюзикъл на софийска сцена. Останахме обаче доста разочаровани. Аз на два пъти щях сериозно да заспя, ако не беше Memory, която ми е любима част от мюзикъла, за да ме разбуди в края на първо действие и през второ. За последните години само два пъти ми се е случвало да се успя на представление след напрегнат работен ден – на „Рейнско злато” в Операта и на „Котки” в Музикалния. Жалко; преди две години мюзикълът тръгна с много добри отзиви, с билети изкупени за месеци напред, с хвалбите за добра игра, за интересен грим, красиви костюми, различна сценография, различен режисьорски прочит (с разрешението на Андрю Лойд Уебър) и със задължението за 50 представления изиграни за 1 година. Сега обаче актьорите изглеждаха отегчени, в първата част едва се движеха по сцената. До сега не бях виждала такова отегчение, липса на усмивки и на страст в играта на актьори. Костюмите изглеждаха опърпани и грозни; гримът не ми хареса – общо взето котките изглеждаха плашещо, а не красиво. Никаква страст и никакъв динамизъм в играта, така и не разбрах репликите и историята на отделните котки, да не говорим да различа отделните съдби на котките, които напомнят човешките. Разбрах само, че се готвят за бал и че избират котка, която да се прероди накрая; тоест лоша игра. Озвучаването беше ужасно – през цялото време с компанията се оглеждахме кой отзад си припява заедно с актьорите, а то било заради задните колони, които раздвояват звука и веднъж чуваш песента на актьорите и хора на сцената, след това чуваш същите реплики, изпяти някъде зад теб. Не бях ходила след ремонта в Музикалния, но май наистина имат проблем в озвучаването, което е критична точка за Музикален тетатър.
Иначе мюзикълът „Котки” е вдъхновен от 14 поеми на Томас С. Елиът; музиката е написана от Андрю Лойд Уебър през 1981. Оригиналната продукция е поставена за първи път на лондонска сцена през 1981 и на Бродуей през 1982 г. Мюзикълът има няколко награди Лорънс Оливие и Тони. През 1998 мюзикълът е филмиран. „Котки” е един от най-успешните мюзикъли, които светът е виждал.
Режисьор на българската версия е Светозар Донев, диригент Игор Богданов. Сценографията и костюмите са на Евгения Раева, хореографията на Анна Донева. Преобразяването на певците в котки е дело на гримьорката Мария Андонова. Участват Лъчезар Лазаров, Александър Мутафчийски, Александър Василев, Деница Шопова, Добрина Икономова, Еделина Кънева, Катерина Тупарова, Светослав Клинчаров, Валентина Корчакова, Юлия Маринова, Румен Григоров, Александър Пенчев,  Венцислав Динов,Петя Шарланджиева, Мартин Виденов, Татяна Янева.
В оригинала действието се развива на сметището, но в случая е преместено върху покривите на хорските къщи, а зад всяка от танцуващите там котки се крие човешка съдба – има и добри, и лоши, и проститутки, и дебелаци. Режисьорът е възложил ролята на коментатор на хора - хористите са от двете страни на сцената, в концертни костюми и с котешки маски, които свалят, когато не са съгласни със случващото се.
Може би този мюзикъл трябва да престане да се играе за известно време, защото явно екипът е изморен и отегчен, играе без страст, а това убива представленията. Хората в залата си пляскаха и харесаха представлението, ние обаче не.

11 юни 2011

Козата или Коя е Силвия

снимка от сайта на Народен театър
Вярвам в поговорката „Всяко нещо с времето си”, в това число вярвам, че и за срещата ни с определен писател настъпва точния момент, и за прочитането на определена книга. Сега знам, че и за определени постановки трябва да се изчака времето, в което ще ги разберем и оценим. Преди близо две години, когато Явор Гърдев подготвяше „Козата или Коя е Силвия”, в главата ми се набиха етикетите за постановката - скандална, цинична, провокативна, шокираща и нямах желание да я гледам. Днес, след като през последните години изгледах на софийска сцена доста постановки и  през последната половин година започнах да споделям моето мнение за това, което гледам, знам, че дойде времето да изгледам и „Козата или Коя е Силвия” и да я разбера, и оценя без предразсъдъци.
„Козата или Коя е Силвия” се играе от есента на 2009 на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов”. Подзаглавието на пиесата е "Бележки към дефиницията за трагедия". Режисьор е Явор Гърдев, сценография и костюми - Никола Тороманов, музика - Калин Николов. Участват Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков.
„Козата или Коя е Силвия” е драма от Едуард Олби, поставена през 2002 г, с която писателят печели наградите Драма деск и Тони за най-добра пиеса през 2002 и номинация за Пулицър за драма през 2003.
Текстът разказва за седмица от живота на успял архитект - Мартин, който навършва 50 години, печели награда и нов проект. По-важното в случая обаче е, че Мартин има добър и хармоничен брак от 22 години с интелигентната и всеотдайна Стиви. Мартин и Стиви продължават да са влюбени един в друг, да се подкрепят, да си помагат, да се уважават, да имат интересен сексуален живот и да се обичат и след 22 години и никога да не са си изневерявали физически или емоционално през съвместния си живот – забележително постижение за съвременния свят. Идилията се пропуква с факта, че синът им е гей и впоследствие е разбита на пух и прах с признанието, което Мартин прави пред приятеля си журналист Рос – че от 6 месеца е влюбен и има сексуална връзка със Силвия...която се оказва животно – коза. Рос като най-добър приятел на семейството разкрива всичко на Стиви, при което разбива живота й. Следват конфликтите между Мартин и Стиви и сина им, които накрая завършват с убийство. Дали обаче това е краят на историята, не е ясно. Хора, на които животът е разбит на парчета, имат много възможни пътища за излизане от ситуацията. Олби засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за това, че всеки се подготвя в живота си, и по-специално в семейния си живот, за среща с трудни ситуации и отиграването им, но и за фактът, че за определени ситуации, които излизат от нормалността, от моралните норми на обществото няма как да си подготвен. Олби казва за пиесата:. „Ето, повечето хора имат котки и кучета, които много обичат. Понякога ги обичат повече от съпрузите и съпругите си. Не смятам обаче, че влюбването в животно е най-лошото нещо в живота. Много по-лошо е да проиграете живота си и да не разсъждавате.”
Актьорите играят блестящо, има синхрон между тях и пълно влизане в кожата на лирическия герой; Бойка Велкова и Михаил Белалов са силно отдадени на ролите и заслужават аплодисменти. Сценографията и костюмите са добри и режисьорският прочит на пиесата очевидно е много добър (Олби е избирал и Гърдев, и актьорите, и е присъствал на репетициите). Това за мен е тайната на доброто представление – комбинацията от няколко компонента - добра режисьорска адаптация, добра сценография и силна актьорска игра – и очевидно в това представление те са налице. Има и чупене на керамика и накрая хвърляне на убито животно на сцената, при което Бойка Велкова излиза цялата оцапана с кръв. Тази последна сцена на мен ми дойде в повече, стана ми лошо, така че предупреждавам вегетарианци, вегани, суровоядци и др. с по-голяма чувствителност или по-слаби нерви, да се подготвят психически, ако ще гледат постановката. Пиесата не се препоръчва на лица под 18 години. Залата беше пълна и след над 50 представления и предполагам, че постановката се хареса на повечето хора. Наистина е разтрисаща и провокативна, но чак пък цинична не бих казала. Бях чела някъде и отзиви, че била срам и резил за Народния театър, но аз не  смятам, че това е вярно. Постановката е добра и провокативна.
Представлението има награда Икар 2010 за най-добра мъжка роля на Михаил Билалов за ролята на Мартин и номинации за Аскеер 2010 за водеща мъжка роля, за сценография, за режисура и за най-добро представление, както и наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2009 г.